Мабон в замъка на Дракула

   И така лятната почивка се превърна в екскурзия, отложи се няколко пъти, мина през различни страни, идеи, промени и накрая се помести право в септемврийския уикенд на Мабон. Странно развълнувана от наместването на датите и факта, че ще прекарам есенното равноденствие в замъка на Дракула ми се стори странно още от началото. Смесени чувства на щастие и предупреждение изпълниха сърцето ми. Едно пътуване през есента, което имаше за цел да намери равновесието в душата ми. Така си мислех тогава...

   Отлагах и отлагах мислите си до днес, нямах идея какво да напиша, какво да мисля, какава поука да извлека от това пътуване и от всичко, което се случи. Като цяло можа да го обобщя като един ден на приключения, един ден на лутане из замъци, магия и красота и един ден на ужас и депресия, безсънна нощ в непознат град, далеч от дома.

   В началото си мислех, че екскурзоводката, която не бе прочела нито една книга през живота си и исках да удуша с микрофона, ще бъде най-лошото нещо по време на пътуването. Букорещ мина пред очите ми като цветен албум със снимки, през стъклата на автобуса. Всички бяха очаровани от нещата, които всъщност не можаха да видят. Нямаше време да отскочим дори до най-близкия музей, затова пък светци имаше в изобилие. Програмата предвиждаше много пипане на кости, писане на молитвени листчета, кръстене, пиене на светена вода и палене на свещи в изобилие. Скоро се почувствах като средновековен вампир, преминаващ изцелителна процедура по нареждане на Църквата.

  И така Трансилвания ни посрещтна със загадъчна мъгла и насечени планински върхове, както и с утринен хлад, от който ти замръзват пръстите, докато се опитваш да натиснеш копчетата на фотоапарата. Топлите слънчеви лъчи си останаха оскъдни дори и по обяд, а затихналата опашката от туристи скрити във вътрешния двор на Пелеш хленчеше и се блъскаше само за посрещтне разочарованието си още в предверието на замъка. Бран обаче изглеждаше обещаващ! И наистина се оказа такъв - силен и срог отвън и леко окифлен от известна румънкса принцеса - отрътре.

   Изморени и замръзнали се добрахме до хотела, хапнахме и се хвърлихме в леглата за сладък сън, само за да се събудим от силно земетресение няколко часа по-късно. Местните, разбира се, никак не се впечатлиха, затова пък ние веднага наскачахме във фоайето с досадни въпроси, на които сънения рецепционист със смачкан на една страна бритон отговаряше с досада.

   Запазвам останалите преживявания и забавни моменти за себе си, защото това все пак не е пътепис. Искаше ми се обобщя това пътуване и да извлека някаква поука от случилото се. Може би Дракула почувства присъствието ни и се събуди от вековния си сън в някое подземие на замъка. Може би пътуването ни съвпадна с ужасяваща битка на вампири и върколаци в недрата на трансилванските планини. Може би някой от групата бе пропуснал да пипне костите на поредния светец и затова изтърпяхме наказание свише. Може би имахме прекалено много грехове, както предположи екскурзоводката ни (това го каза в хотела, нямаше кабели или тежки предмети наблизо). А може би бе пътуването на един обикновен човек, по време на което се случи едно обикновенно земетресение. Нямаше нищо свръхестествено, не видяхме вампири, никой не беше ухапан или отвлечен от тъмни сили (дори екскурзоводката за мое съжаление). Беше просто един уикенд на смесени чувства, точно както често се случва в живота, един Мабон в замъка на Дракула.

  

Октомврийска депресия

   Остава половин час до полунощ, а аз продължавам да ям бомбони и да пия кола. Странна комбинация, която не съм си позволява отдавна. Депресията ме е обхванала напълнo, не само заради есенната, но като цяло се настанила в живота ми. Нямам вдъхновение да пиша, сроковете ми изтичат, а аз само регистрирам стрелката на часовника, които мърда егоистично. Не може ли да цъка по бавно! Малко съм отчаяна, дори компютърните игри ми писнаха. Приятелите ми някак дават заето, дъждовните дни се нижат един след друг. Намирам само краткотрайна утеха в мола. Ужас, това аз ли го казах? Стигнах до там да гледам телевизия. Като прецъках сериалите от ориенталски тип и предизборната еуфория стигнах до един непознат за мен канал, по който течеше предаване с екстрасенси. Разни отчаяни хорица звъняха- кой изгубил коте, кой цяло стадо овце, кой не може да си плати кредита, кой иска да се ожени. Странно развихри любопитството ми. Принципно не се впечатлявам от подобни неща. 

   Като всички неща в живота ми, всичко ми премина като мълния. Сега ровя в интернет за магазин откъдето да си взема някоя колода карти таро. Намерих един странен магазин, някакви езотерични странности. Дали там ще ме изгледат като луда или са свикнали с всякакви откачакли? Е, щом си имат такъв магазин! Смятам да го посетя скоро, да видим какво ще излезе. Може би ще ми отмине като всичко останало. Така си мислех и за бойните изкуства, а ето че пета година метат татамито с мен. Нямам нищо против, пак ми е забавно, или щеще да бъде ако залата ни не беше изгоряла. Та сега седя в нас, пиша си със сенсея и гледам клипчета в youtube как да гадаем на таро. Намерих един готин учител, който каза, че след неговия начален курс (над 10 часа) ще можем да правим разни предсказания. Сега съм на 1:30. Схванах само, че пичовете на тронове се нуждаят от допълнителна карта. Няма да се отказвам! А можеше за 10 часа да съм прочела още доста глави от Историята на Швеция, ама не - седя и гледам за тарото. Все пак нямаше да съм аз, ако не го правех ;)

Забравени приятели

Новият ми телефон дойде тъкмо навреме и ме накара да осъзная, че повечето ми контакти са познати, с които вече не разговарям от години. Шок! Колко малко приятели са ми останали. Изпитах нужда да се обадя на всеки от тях и да им благодаря, че не са ме забравили през всичките тези години. Стана ми тъжно, когато започнах да трия - започнах от старите си съученици, минах през състуденти и колеги, бивши гаджета, техници, майстори, магазини, куриерски фирми и завърших с приятели, които колкото и да им звъня не искат да се видят с мен... Спирам се на номера на приятели, които често засичим на снимки във фейса, но мен ме няма вече на тях... приятели, които са продължили живота си без мен, които не ме канят на море, на рождени дни, на кафе, дори на сватбата си... Замислям се каква е границата между познати и приятели? Дали аз съм виновна, колко ужасен човек трябва да съм? Поглеждам телефонния си указател... десетина телефонни номера. Жалко за всички хубави моменти, но времето си казва думата.

Може би съдбата ми казва нещо тук... Време е да имам повече приятели, да се запозная с нови хора, да се забавлявам отново... може и да го направя, но не и днес! Днес е време да се обадя на истинските си приятели и да им благодаря, че са ме изтърпяли през всички моменти от моя живот... Благодаря ви, че не сте ме забравили... все още!

the magic in my eyes

Август. Първия месец от тридесетата ми година на този свят. Звучи някак магическо. Живoтът на един човек. Животът на една фея. Помним ярко в съзнанието си датата на своето раждане, но не и на раждането на нашата душа. И докато моя живот като човек е започнал през топлия летен ден на юли, душата ми се е приземила на този свят някъде през есента. Вероятно октомври. Дали е последвала магията на Мабон или светлината от огньовете на Самхайн... Дали е паднала като отронено листо от поредното дърво в някоя незнайна небесна градина или е пътувала с цел? Дали е слязла бавно по лунната пътека, привлечена като нощна пеперуда от сияйния си огледален образ в хладно езеро или е долетяла на огнените си криле и е кацнала на най-високото дърво в забравена гора. Някога ми казаха, че очите ми изглеждат прекалено жълти на слънчева светлина, като на някой мистичен върколак, тръгнал на лов. Може би не е бил върколак, а просто есенната фея в мен, радващата се на последните слънчеви лъчи преди идването на зимата.